СИНДРОМЪТ НА ЕМОЦИОНАЛНИЯ СРИВ - ИЗМЕРИМА РЕАЛНОСТ

Несигурността на живота поставя на постоянно изпитание механизмите за оцеляване у всеки човек. Тялото ни, в своята разумност, е много по-приспособено за адаптация. Проблемът идва, когато се намесят умът и емоциите. Само човекът е в състояние, припомняйки си минала ситуация, да произведе същите хормони, както тогава.

Умът е този, който се страхува от промяната, загубата и смъртта. Той е източникът на съпротивата, която тялото възприема като стрес. А стресът не е нищо друго, освен Синдром на емоционалния срив.

Отделянето на хормони не се поддава на волеви контрол. И когато те са в неадекватно за ситуацията количество, не се изразходват, а се натрупват в клетката. Постепенно се появяват симптомите на стероидно отравяне.

В стремежа си да намеря обяснение (за себе си), си припомних твърдението на Димитър Захариев, че СЕС на 1-во ниво е достатъчно изследван от учените под наименованието "стрес". Наложи ми се да ползвам научна литература, в която са описани всички процеси на клетъчно ниво.

Но никъде, повтарям, никъде не се споменаваше, че емоционалното ни възприятие е определящо за процесите. Описани са последствията, но не и причините!

Бях изумена, когато прочитайки признаците за стероидно отравяне, открих, че те съвпадат 1:1 със симптомите на Синдрома. Продължавайки нататък, намерих и обяснението:

Ако поставите мишка върху метална плоскост и започнете да й пускате електрически токове, не е необходимо да се повишава електричеството до смъртоносно ниво, за да я убие. Пускайки слаби токове, на неравни интервали, повишаваме реакцията на мишката на стрес. Всеки път, когато става това, тялото й малко по малко умира. Тъй като самите токове са били леки, причината за смъртта няма да бъде толкова външният стрес, колкото реакцията на мишката на него - нейното тяло само е убило себе си.

По подобен начин хората могат да издържат на изключително напрежение, създавано от обкръжаващата ги среда, но идва момент, в който реакцията ни на стрес се обръща срещу собствените ни тела и започва да предизвиква както психични, така и физически сривове. Тялото ни изчерпва собствените си защитни механизми.

Състоянието на непрекъсната тревожност принуждава мозъка да изпраща послания за опасност. От адреналинния дял на мозъчната кора се отприщват потоци адреналин, вливат се в кръвта и променят напълно обичайното функциониране на тялото. Дава се ход на каскада от реакции - повишава се кръвното налягане, мускулите се напрягат, дишането става повърхностно и учестено, сексуалното желание и гладът се подтискат, храносмилането спира, мозъкът става свръхнапрегнат, а сетивата - изключително обострени. Ако продължат прекалено дълго, тези състояния нанасят трайни и значими увреждания на клетъчно и органно ниво.

Винаги, когато преживяваме някакъв стрес, реакцията ни се състои от три фази:

  1. Стресиращо събитие;
  2. Вътрешната ни преценка за него;
  3. Реакцията на тялото.

Трудността при контролирането на реакцията на стрес идва от това, че щом тя се задейства, мозъкът ни губи контрол над нея!

Това поставя тежестта от справянето със стреса върху втората фаза - преценката. Тя е съществената връзка, която хвърля мост между събитията и реакцията. Напълно индивидуалният начин, по който филтрираме събитията, определя до каква степен те ще се окажат стресиращи за нас.

Т.е. емоционалната реакция е от жизненоважно значение!

Интерпретацията, която човек дава на която и да било ситуация, в основата си е проекция на паметта - реакцията на нови ситуации винаги носи отпечатъка на преживяното в миналото - залагаме на стари стереотипи. Това става мигновено и е отвъд съзнателния контрол.

Няма стрес, без спомен за стрес, защото тъкмо спомените са това, което диктува какво ще ни уплаши и какво ще ни разгневи.

Реакцията ни на тази ситуация е свързана със секретирането на мощни химически вещества, които ендокринолозите назовават глюкокортикоиди. Те се отделят от адреналиновите жлези, в резултат на увеличената възбудимост на организма.

В края на 80-те години д-р Джей Глейзър (САЩ) започва изследване върху стероид от тази група - ДХЕА (дехидроепиандростерон). До този момент той е много слабо изследван, а в същото време е обилно секретиран от адреналиновия дял на мозъчната кора. В кръвния поток е в хиляди пъти по-големи количаства, отколкото половите хормони, естрогена и тестостерона, но до този момент не е конкретизирана службата му в тялото. Това е единственият хормон, който намалява прогресивно с напредването на възрастта. Установява се, че ДХЕА е един вид донор на хормоните на стреса - адреналин и кортизол, което означава, че всеки път, когато тялото отделя тези хормони, то трябва да използва част от запасите на ДХЕА, с които разполагаме по рождение. ( Изглежда, че това е отговорът на въпроса защо при децата, родени със СЕС, процесите не ескалират веднага.)

По същото това време друг учен - д-р Артур Шварц (биохимик в университета "Темпъл") - инжектира ДХЕА на мишки.

Възрастните екземпляри съхранили младежката си сила, козината им възвърнала предишната си гладкост и лъскавина.

Зараждащите се видове рак, независимо дали са се появили по естествен път, или били изкуствено провокирани, изчезнали. Животните с наднормено тегло възвърнали нормалното си тегло. Реактивността на имунната система се увеличила. Тези, които страдали от диабет, подобрили състоянието си чувствително.

Звучи ли ви познато? Защото точно това са ефектите на прилаганата от Димитър Захариев методика за игнориране на Синдрома на емоционалния срив. Без да прави сложни биохимични изследвания, без нежелани странични ефекти, методиката се явява един сигурен начин за изцелението ни.

В процес на изследвания, учените доказали, че ДХЕА, приет орално (през устата), се разгражда в стомашно-чревния тракт. Изкуствено синтезираният хормон, въведен в организма с инжекции, има много странични ефекти.

От тук логично следва въпросът: след като съдбата ни е отредила да бъдем съвременници и сънародници на Димитър Захариев, който с ръцете си ни помага да възстановим емоционалния си и хормонален баланс, нужно ли е да търсим скъпоструващи и донякъде рискови терапии?

Бог е изсипал благодат с шепи над земята ни, а сега ни дава и човека, който отново да върне човешкото у нас - Димитър Захариев. Нужни му бяха 12 години работа, за да постигне резултати, които официалната наука не е постигнала за 40 години скъпоструващи изследвания.

Понякога наистина не е важно да знаем как стават нещата. По-важното е, че те наистина стават.

А хора, които да обяснят процесите, винаги ще се намерят. По-трудното е да има такива, които ще се справят с тях!

Назад Съдържание Напред